https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=930:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61






ЕДНО РАННО ОСВЕТЛЕНИЕ НА Д-Р КРЪСТЬО РАКОВСКИ

Една от най-силните глави в книгата на Кръстьо Раковски „Русия на Изток“ (1898 г.) е главата „Русия и Армения“. Макар, че до началото на Първата световна война когато младотурците ще довършат геноцида над арменския народ има повече от едно десетилетие българският социалист д-р Кр. Раковски ще издигне своя глас в защита над арменския народ. А и П. К. Яворов все още не е написал своето „Арменци“. И българския и арменския народ имат почти идентична трагична съдба, тъй като и двата народа са подложени на един ужасяющ геноцид продължил векове. И при двата народа поробителят е един и същ – Турция, а „освободителят“ също е един и същ – Русия. Забележителното е че при геноцида над двата народа се забелязва една зловеща съгласуваност между поробителя и „освободителя“ или както се казваше в един хубав криминален филм „съдружници в престъплението“. И двете империи могат с право да кажат, че те нямат свои колонии както големите европейски държави, далеч от метрополиите, но и двете практикуват в продължение на векове един непрекъснат и пълзящ колониализъм, в резултат на което успяват да отвоюват и заграбят граничещите с тях държави и народи. За съжаление днес се говори само за арменския геноцид, а нашият народ-страдалец отново е забравен и очаква своя Колумб.

Преди да напише и издаде книгата си „Русия на Изток“ д-р Кр. Раковски изучава продължително съдбата на арменския народ. Неговият научен интерес е съпроводен с редица негови статии по темата, печатани във вестниците „Другар“, „Ден“, „Социалист“ и „La Petite Republique“.

Именно на тази съгласуваност в действията на Русия и Турция по времето на арменския геноцид и заграбването и поробването на арменските територии и народ е посветена тази глава. Авторът я изгражда на базата на сериозни научни изследвания и на обемист и сериозен изворов материал, който не търпи никакво оспорване.

Няма да ви преразказвам съдържанието на приложения по-долу текст, тъй като трудно може да бъдат предадени изложените факти от този бележит български и съветски политически деец, завършил своя противоречив живот от куршумите на всесилния по онова време (1941 г.) Сталинов репресивен апарат.

Пълният текст на книгата на д-р Кр. Раковски скоро ще може да прочетете във втория том от книгата „Руската убийствена политика за българите“. Главата от нея „Русия и Армения“ предавам цялостно без каквито и да било съкращения, като прилагам и авторовите бележки към нея.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

КРЪСТЬО РАКОВСКИ
РУСИЯ НА ИЗТОК
ИСТОРИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА РУСКАТА ПОЛИТИКА НА ИЗТОК И ЧАСТНО - В БЪЛГАРИЯ ПО ОФИЦИАЛНИ, ОФИЦИОЗНИ РУССКИ И ДРУГИ ЧУЖДИ ИСТОЧНИЦИ

ВАРНА, 1898 Г.

 

ГЛАВА ОСМА

РУСИЯ В АРМЕНИЯ

Поведението на Русия през арменските ужаси. - Отзивите на Лобанов по кланетата в Муш. - Русия поддържа сегашния ред на нещата. - Русия иска да потуля истината по кланетата в Мала Азия. Тя отхвърля проекта за широки реформи в Мала Азия. - Русия не иска да създаде „една друга България“. - Подбужденията, които карат руската дипломация да се противи на широки реформи в Турция. - Ползата, която извлича Русия от анархията на Изток, и нейният интерес да поддържа тази анархия. - Русия не иска да се употребява давление върху Портата за прокарването на реформите. - Безсилието на Европа и желанието на Русия да се разпорежда „сама“ със съдбата на Турция - Защитниците на Русия по нейното поведение в арменските работи. - Русия и Армения в миналото. - Предателствата и лъжите на руската дипломация. - Руските репресии над арменците в Кавказ. - Френската преса и макиавелщината на руската дипломация. - Английската преса и Русия. - Руската преса и Армения. - Руската цензура и султановия харем. - Руската опасност. - Значението на арменските жертви за балканските народи.

 

Има грозни събития в историята, адският пламък на които ярко осветява и най-скритите и потулени дипломатически интриги и машинации. Арменските ужасни кланета влизат именно в тази категория събития.209 И ние имаме в нашата история нещо подобно. Аз казвам само „нещо подобно“, тъй като българските ужаси бледнеят пред арменските. Но и от баташките и другите кланета цялото човечество потрепера. От всичките гърди се изстръгна един общ вик на дълбоко възмущение. Само в Англия по изчисленията на д-р К. Иречек са станали около 450 народни митинги в полза на българите.210 Това собствено й развързва ръцете на Русия да отвори войната, защото без всеобщото европейско съчувствие Русия щеше да се натъкне на някоя нова коалиция. Но това, което Европа допусна на Русия, Русия не иска да допусне на Европа. И още при какви условия! Повече от сто хиляди арменци сложиха своите кости в пространната гробница - Турция. Само в Диарбекирския вилает по изчисленията на френския консул Мейре са изклани 30 хиляди арменци и изгорени 119 села.211 Нямаше вече какво да се спасява в Армения, защото, казва поетът Уилиям Удсън, „скоро последният олтар ще бъде осквернен, последните девойки, лишени от своя девствен цвят, и последната от глад умираща майка ще прегърне с изсъхналите си ръце последния заклан отрок към своите студенеещи гърди“. И когато френският посланик Монтебелло съобщил на княз Лобанов подробностите по ужасните кланета в Муш, министърът на външните работи на християнска и православна Русия отговорил на френския посланик, че всичко това са „incidents“, случки на истинността, на които не трябва да се дава пълна вяра!212

Ние видяхме вече в миналата глава любезностите, които руската преса правеше на Турция, но всичко това беше само едно слабо ехо на поддръжката, която руската дипломация даваше на Турция. Ако някой вестник като „Новое время“ заявява, че „за Русия няма друга национална политика на Изток освен поддържането на сегашния ред на нещата, докато не се намери комбинация още по-съобразена с нейните интереси“213, то е само защото на същото мнение беше и руската дипломация. Ние видяхме в миналата глава какви са нейните подбуждения, а в тази глава да видим накратко дипломатическите документи, които потвърждават напълно сегашното туркофилство на руската дипломация.

На другия ден след прочутите сасунски кланета английският либерален кабинет на лорд Розбъри предлага да се изпрати европейска комисия от английски, руски и френски делегати да изследват турските безчинства в Мала Азия, княз Лобанов се съгласява да изпрати един делегат, който само да придружава другите двама делегати.214 Същевременно английското правителство изработва проект за реформи в Армения. Но този проект бил много широк, тъй като в него се предвиждала известна автономия за Армения. Тази автономия се простирала почти на цяла Мала Азия. Излишно е да говорим тук за голямото значение от прокарване на коренни реформи в Армения. Достатъчно е да се каже, че веднъж Турция принудена да даде автономия на Армения, то с това се съкращава двойно и пътят за добиването автономия и за Македония. Последната би била само въпрос на няколко месеца. С дълго писмо от 4 юни 1895 г. сър Франк Леселс, английският посланик в Петербург, съобщава на своя министър, лорд Кимберлей, че Лобанов му заявил, какво ... „проектът създава особени преимущества за арменците в Мала Азия, от които ще се образува ядката на бъдещото арменско независимо царство, а Русия не ще се съгласи и не може да се съгласи на това.“215

Това се и разбира, тъй като създаването на една независима Армения в Мала Азия, на границата на руските арменски области, ще усили и между самите руски арменци надеждите и те ще поискат да се освободят от руското иго. Това е свято право на всеки поробен народ - това е свято право и за руските арменци. Но също тъй е належаща нуждата за всички тирани и владетели на чужди народи да употребяват всички простени и непростени средства, за да държат последните под крака си. Но не само тук е причината за незадоволството на княз Лобанов от арменската автономия. Ние, българите, нямаме със стотици хиляди наши съотечественици под руско иго, но ако на княз Лобанов се паднеше да ни освобождава втори път, той би бил и против нашата автономия. Ето и собствените негови многозначителни думи.

С телеграма от 13 юни 1895 г. сър Франк Леселс, като потвърждава отново разговора на Лобанов от 4 юни, продължава:

„Русия ще види, каза Негово превъзходителство (княз Лобанов), с благодарност реформи, прилагани за всичките поданици на султана, но тя не ще се съгласи за създаването на една територия, съседна с нейната граница, където арменците биха се ползували с изключителни привилегии - за фактическо създаване в Мала Азия на една друга България.“216

На 8/20 юни кабинетът на лорд Солзбъри падна. Мястото на Кимберлей във Форийн офис зае Солзбъри. Последният се съгласява да се измени първоначалният план за реформи и да се възложи на тримата посланици в Цариград изработването на един нов. Същевременно княз Лобанов дава телеграма на посланика в Цариград Нелидов „да не отива в пътя на реформите много далеч“.217 Защо Русия се противи на сериозни реформи в Турция? Освен несъмненото желание на Русия да поддържа Турция, освен случайния факт, че реформите ще се приложат на арменците, Русия има още и други причини да не иска реформи в Турция. Широки коренни реформи в Турция, които биха дали широк достъп на християните до воденето на държавните работи, биха осигурили известна устойчивост на Турция, а това е именно, което най-много не желае Русия.

Официозните руски вестници прикриват антиреформаторската руска политика под грижата, която Русия вземала за Турция да я защитава „от окончателното разорение и меркантилната експлоатация, на която я подхвърля ревността на западните дипломати и финансисти, които се мъчат да реформират Турция по западен маниер“.218 Излишно е да се говори тук, че именно широкото участие на християнското население в управлението на Турция би могло да защити турските поданици от безсъвестната експлоатация, откъдето и да иде тя, и че следователно не някакво искрено желание на Русия да защити Турция от външната експлоатация я кара да се противи на широките реформи, а други много по-прозаически и същевременно егоистически подбуждения. Всъщност самата руска дипломация е по-откровена от официозните й вестникари, които затулят с лозов лист намеренията си. Още преди седемдесет години прочутият руски дипломат Поцо ди Борго, като отиде посланик след Одринския мир (1829 г.) в Париж, заявявал: „Император Николай I се убеди в съществуването на Турция на такива зачатъци от физическа и морална сила, каквито няма никъде досега, и ако султан Махмуд успееше да прокара по-рано всичките елементи на своя реформаторски план, това би направило Турция непристъпна за нас, ето защо ние, русите, можем да поздравим сами себе си, че прибързахме и нападнахме Турция, преди тя да стане опасна за нас...“219

Поцо ди Борго говори тук за похода на Дибич Забалкански против Турция (1828 г.), който действително парализира реформаторските усилия на Махмуд, захванати с изтребването на еничарската орда. Ние тук не искаме да се впускаме във въпроса, дали самите турци биха могли да се приспособят към европейските реформи, но във всеки случай тяхното прокарване в Турция беше от най-жив интерес за християнските народи. Те даваха силен подтик към тяхното развитие.

Забележително е, че двата главни реформаторски акта на Турция Гюлханският Хатишериф (Танзимата) от 3 ноември 1839 г. и Хатихумаюнът от 1856 г., бяха прокарани по искането на Западна Европа, а не на Русия. Първият от тези актове повика българите към икономическа самостоятелност, а вторият - към религиозна автономия.

Противопоставянето на Русия на широките политически реформи произлиза още от това, че последните са една крачка към възможното, мирно разрешение на Източния въпрос. И наистина, ако вчера станеше Армения автономна, ако утре същото се случи и с Македония, ако Проливите бъдат неутрализирани, а на Турция се остави една ивица с Цариград - който с неутрализирането на Проливите изгубва всякакво значение, - с това се приключва Източният въпрос. Обаче ние правим сметката си без Русия, която по никакъв начин не иска да допусне изпълнението на нито една от горните три точки. Мирното разрешение на Източния въпрос отнема на Русия така желаната възможност да вземе Проливите в свои ръце. И тя, разбира се, без особено, злощастно за нея стечение на обстоятелствата не ще се откаже от „заветната си мечта“.

Напротив, в интерес на Русия е да има на Изток постоянни раздори, безредици, кланета. Това я прави всевлиятелна. За лице тя може да отпусне някоя малка реформа, но именно такава, която не би изкоренила анархията.

Това, впрочем, ясно се съзнава и от арменците, и от младотурците. Последните в своя орган „Mechveret“ (френско издание - „Прогрес“), в броя от 1 декември 1897 г. заявяваха, че руското правителство има прав интерес да продължава хаосът в Турция. Същото, с още по-голяма подробност говореха по-рано арменските революционери в своя орган „Хънчак“ („Камбана“), в броя от 1 декември 1895 г.

Но и малките реформи, които поддържа Русия за лице, не биха се прокарали в Турция, докато срещу султана не се употребеше сила, тъй като самият той, късоглед фанатик и невежа, не иска да чуе за най-малка реформа в държавата си. Обаче тук пак се явява услужливата руска дипломация, която се изказва против всяко употребяване на сила срещу Турция. В горепоменатата вече телеграма от 4 юни 1895 г. сър Леселс известява, че Лобанов му заявил „много откровено, как той не намира за необходимо, даже ако султанът отхвърли проекта на тримата посланици, да се прибягва до принудителни мерки или заплашителни думи“. Същото се повтаря и в много други телеграми. След смъртта на Лобанов на негово място дойде Шишкин. Но тук му е мястото да напомним думите на Николай II, казани на Климента: „Аз съм млад, министърът ми е нов, но политиката ми е стара.“ И действително Шишкин на предложението на Солзбъри да се употребят принудителни мерки, ако Турция се откаже от реформи, отговорил на 20 октомври 1896 г., че „употребата на каквито и да е принудителни мерки е крайно противно на Н. И. Величество царя“.

При тези условия очевидно е, че анархията в Турция ще продължава. Християните ще пищят до небесата. Европа, парализирана от съпротивлението на Русия, е безсилна да им помогне. Кой остава?

„Единственото средство да се тури край, пише познатият вече чиновник в „Новое время“, е да се остави Русия сама да действува пред султана, да получи от него един декрет, чрез който непосредственият контрол на Русия ще определи с точност по-нататъшните условия за съществуването на Турция.“220

Ето как самата руска дипломация високо, с шум изповядва своето злодейство. Русия остави - не, нещо повече: тя поддържаше, насърчаваше султана да изколи сто хиляди арменци, за да може да получи от Европа пълномощието да се разпорежда „сама“ със съдбата на Турция. Същата тази Русия, която за един запушен прозорец в светите места в Йерусалим водеше война, днес с кръвнишка радост гледаше изтребването на един цял християнски народ. Тук, при адската светлина на пламналите арменски села и градове, падна маската на християнското благочестие, с която се покриваше официална Русия, и отвратителната й дива и азиатска фигура се явява в пълната си цинична голота.

Но няма злодейство в света, което да не намери своите адвокати, и адвокатите на руската дипломация се мъчат да оправдаят поведението й с обстоятелството, че арменското движение било дело на английските интриги. Това, разбира се, е ниска клевета, както беше ниска клевета, че Българското възраждане било дело на Русия. Не ще и съмнение, че както Русия експлоатираше българското движение, така също и Англия днес иска да се възползува за своите цели, да запуши азиатския път на Русия за Цариград, от арменското. Но това няма в дадения случай ни най-малко значение за нас. Фактът, който ни ужасява, е, че Русия си позволява за постигането на своите цели да поддържа и насърчава нечувани злодеяния. След това кой балкански народ може да смята себе си в безопасност? Кое човешко същество би се чувствувало сигурно в ръцете на един канибал? фактът сам по себе си е грозен, страшен, но той става още по-страшен за нас като помислим, че утре Русия може да направи с македонците, с нас, това, което направи вчера с арменците. И наистина, не е ли тя, същата руска дипломация, която караше преди 12 години своя всякогашен приятел, султана, да окупира Източна Румелия?

Кой може още да защитава подобна дипломация? Кой ще поеме на съвестта си тежката отговорност пред историята, която лежи върху този нов йезуитски орден? Пазете се от всяка солидарност с тази православна еничарска орда! Пазете се да не измокрите ръцете си с кръвта на хилядите убити арменски младенци! Пазете се да не ви напръска челото мозъкът на смазаните черепи на арменските старци и жени!

Но престъплението на Русия е още по-позорно. Тя днес преследва арменците, след като ги измами, излъга и изигра. Руските защитници представят арменското движение за една „английска интрига“, като забравят клетниците, че даже то и да е днес английска интрига, то е само след като беше по-напред руска интрига. И наистина, неведнъж Русия е възбуждала и насърчавала арменците против Турция и Персия. Арменците бяха първите християни под турското непосредствено иго, от услугите на които Русия се възползува.

Още при царица Анна турското правителство улови чети арменски доброволци с руски знамена, руски паспорти и писма, които показваха, че са в отношения с руското правителство.221 По-късно, при Николая, на помощ на Паскевич Еревански дойдоха десет хиляди арменски доброволци, въоръжени за сметка на манастира Ечмеадзим (находящ се тогава в Персия) и предвождани от самия патриарх Нерсез V. Русия обещала на арменците независимо Араратско княжество. „Има няколко десетки години, казва се в една арменска прокламация от 1885 г., как руските деспоти ни обещаха със своя подпис независимостта на Араратската страна; те обещаха да възстановят старата конституция на Ани и Вагарахпад, тяхната слава и тяхната власт; сега те подло отричат собствените си думи и наместо блестящи обещания те прибавят към развалините на Ани развалините на нашите собствени училища.“222

Но Русия не се задоволи само да излъже арменците, след като си послужи с тях за завоюването на Ереван, не се задоволи да ги остави да ги колят в Турция, но още ги преследва и в Руска Армения. По най-пресни сведения руското правителство е спряло арменския вестник в Кавказ „Ардзаганг“ за „вредно направление“ и затворило 168 арменски училища.223

Изобщо нечуваното поведение на Русия на Изток предизвика всеобщото европейско възмущение. Против нея протестираха и най-големите й приятели на Запад. Ето какво пишеше големият шовинист и партизанин на франко-руския съюз, Анри Рошфор, в „L’Intransigeant“, от 13 март 1897 г.:

„От французка гледна точка има един въпрос, който изпъква на небосклона и който, ако не бъде разрешен в смисъла на великодушието и човещината, ще хвърли един страшен смут в съвестта на нашия народ; въпросът за възможните следствия от нашия съюз с Русия. - Руските дипломати всякога са минавали за надарени с едно голямо лукавство; прочее, твърде е възможно, че систематическото въздържане на руския цар, след кланетата в Цариград, Ван, Диарбекир и Трапезунд влиза в един план на усъвършенствуван макиавелизъм. - Русия дава на султана един вид пълномощно, щото този клетник, възбуден от миризмата на кръвта, да лочи, докато един от подчинените на неговото изтребително иго народи се реши да го отърси. - Тогава царят се явява и прави публично следващото заявление: „След като сега Европа остави да се начене Турция, фактически всички договори са скъсани и никаква конвенция не ме спира вече да вървя към Цариград“ - но всеки ще признае, че нашата съюзница съзерцава с окото на една крава, която гледа как минава един трен, ужасната сеч, която напоследък толкова зарази въздуха, защото настъпи чума. Е, добре! Ние казваме: спри там!...“

Ние бихме могли да приведем още статии от монархическите вестници („L’Autorite“, „Le Soleil“), както и от радикалните („La Justice“, „La Lanterne“, „Le Radical“) и от социалистическите („La Petite Republique“, „Le Peuple“, „Le Reveil du Nord“), където същата тема се развива в по-остра или в по-мека форма.

През последната Руско-турска война, през голямата агитация по българските ужаси в Англия, имаше много англичани, които вярваха в искрените намерения на Русия и я поддържаха. Сега повечето от тях отблъскват всяка солидарност с нея. Най-напред идва Гладстон, бившият „голям руски приятел“. В различни писма той напада руската сегашна политика и между другото в едно от 13 март 1897 г. до Уестминстърския дук, той нарича Николай II един млад човек без опитност и познания, а правителството на когото „е чисто и напълно деспотично“224. После иде бившият русофилски радикален вестник „Daily Chronicle“, където в уводната статия от 30 март 1897 г. ние четем следното:

„Укоряват ни, че сме си изменили политиката към Русия. Ние не приемаме този укор, защото целта на нашата политика към Армения беше искането, щото Англия да работи достойно и независимо. Но истина е, че ние бяхме готови на едно искрено съвместно действие с Русия към постигането на поставената от нас цел. Обаче след като ние забелязахме, че Русия напълно или почти напусна ръководещите си начала от 1876 и 1877 г., че животът на християнските поданици на Портата е само прах във везните сравнително с нейния стремеж да стане очи, уши и любезен съветник на разбойника (сиреч на султана), докато наследството на последния узрее за руската жътва, и след като видяхме най-сетне нейното поведение в Гърция, ние бяхме в пълното си право да търсим други средства... Госпожа Олга Новикова има добрината отново да очисти своята гениална история на Русия като най-голямата „европейска“ държава. Ние се боим само, че тя ще трябва да търси други пазари, за да прокара своята стока. В Англия хората следяха с голямо търпение руската политика и при това не забелязаха Русия да преследва друга някоя цел, освен тази да съхрани Турция целокупно, за да й получи, когато му дойде времето, цялото наследство.“

А в руската преса какво се пишеше? Да не мислите вие, че там се осъждаха турските произволи или пък че тя защитаваше арменците? Нито едното, нитo другото. Ние вече видяхме подробно как руската преса защитаваше султана, а от друга страна, съжаляваме, че мястото не ни позволява да приведем статии, където да видят читателите с какъв бяс се нападат арменците. Стига да кажем, че ние не сме чели друго нещо по-срамно и по-цинично против един невинен народ като дивите и злобни фейлетони на в „Новое время“ (№ № 7074 и 7080). Фейлетонът, поместен в последния брой, носи заглавие: „Велика Армения до Ростов на Дон (към арменската трагикомедия)“. От това едничко само заглавие читателят се сеща какви безсрамни и ниски лъжи, дебели и безсъвестни подигравки може да съчиняват тъпоумни правителствени вестникари. И кого нападат тези дебелаци? Един народ, когото секат в Турция, както никога не са секли в най-ужасните и изтребителни войни, устата на когото в Русия е запушена с юмрука на полицията и тези малодушни вестникари нападат един без мяра злочест народ, безпримерно убит, без всякаква защита, на главата на когото е стъпил един султан в Цариград и друг - малко по на север.

На 10 октомври 1888 г. по повод на една поместена във в. „Русский курьер“ забележка за харема на султана, цензурата издава от горната дата нареждане, с което се забранява занапред обнародването на всякакви подобни новини. На 1 март 1893 г. цензурата изпраща второ нареждане, където напомня за първото от 10 октомври 1888 г., като казва, че някои вестници въпреки него препечатвали от чужди вестници новини за частния живот на султана, и свършва, че в бъдеще подобно нещо трябва строго да се избягва.225

Тези запрещения се правеха за невинни, повече любопитни, отколкото оскърбителни забележки и читателят може да заключи оттук, че честен глас в полза на страдащите арменци в Русия не може да се издигне. От страна на безчестна, продажна дипломатическа и официозна Русия възхвали турските злодейци и псувни по адрес на арменците - възхвали и псувни, които замират всред всеобщото ледено мълчание, които остават без всякакъв протест от страна на честна, благородна, просветена и демократична Русия, езикът на която постоянно виси между двата крака на цензурните ножици.

„Това, което ме плаши - казваше Паскал, - то е ненарушимата, безмълвна тишина в междузвездните пространства.“ Това, което плаши и нас, демократите, това, което смразява кръвта в жилите ни, е гробният покой, безкрайното като сибирската степ мълчание, което покрива делата на руското правителство... Русия е страна, където властта не ще остави майката да оплаче с глас убития от полицията неин син.

И кои сте вие, о, безразсъдни хора, които тикате народите в този бездънен гроб:

„Где в миг увядает цветок полевой,

Где кормится тленьем червяк гробовой?“

Но, уви, нищо не ще възвърне на арменския народ нито неговата първа сила, нито целостта на неговите надежди и идеали. Армения! Горка и злощастна Армения, вечно ли си ти осъдена да влачиш веригите на робството, глада и позора? Не! От земята, наторена с жертвите на твоя народ, напоена от неговите сълзи и кръв, ще израсне клонестото дърво на свободата, под спасителната сянка на което ще намерят подслон всички източни народи. Да, да! И ние сме ти признателни, благородна нацио! Пламъците, които стопиха твоето благосъстояние, реките кръв, които удавиха твоите синове, ще заличат и последните следи на руското влияние на Изток. Гласът на камбаните, който изпровождаше твоите жертви, беше сигнал за нашето пробуждане от най-глупавото и същевременно най-срамно робуване на отделни исторически „освободителни“ събития, значението на които лъжливо си тълкувахме.

------------------------

209 По постепенното развитие на арменските работи ние сме писали цял ред статии в „Другар“, „Ден“, „Социалист“, а специално за цариградските кланета читателят ще намери документалното им изложение в една наша кореспонденция от Лондон в пловдивското списание „Ново време“ (г. I, кн. I, с. 79-99).

210 България в Източний въпрос от А. С. Цанов. Пловдив 1879, с. 82.

211 Извлечение от френската „Le livre jaune“, раздадена във Френския парламент през м. март 1897 г., „Ново време“ (спис.). Т. I, кн. 3, с. 338.

212 Ibid.

213 Аргус, Английская и русская политика на Востоке. („Новое время“, 29 март 1897 г.)

214 Мак-Колль, Султан и Державы. Перевод с английского. Сп. 1891, стр. 272. Ние заемаме от тази русофилска книга - Мак-Колль е голям привърженик на един англо-руски съюз - факти, които не сме можели да почерпим от Сините книги. Но по-нататъшните факти сме взели направо от тези официални сборници.

215 Turkey Blue Book, (№ 1, February 1896), p. 73.

216 Ibid (Телеграма от 13 юни).

217 Този факт съобщава английският посланик в Цариград сър Филип Кери в телеграмата си от 3 юли 1895 г. до лорд Солзбъри.

218 Аргус, „Новое время“, 29 март 1897.

219 Socialist Policy and the Armenian Question, etc. („The Social Democrat“), pp. 42-43.

220 Тази именно статия русенският русофилски в. „Законност“ предаваше на читателите си за вдъхновена направо от руския посланик в Цариград, г-н Нелидов. Същата статия цитира в своята реч румънският русофил Стурдза (с. 37).

221 А. Кочубинский, (На Босфоре, в 1735) В. „Европы“, октомври 1897, с. 531.

222 Гл. нашата статия: La Question d’ Orient et le Parti socialiste international (III article). „La Petite Republique“, 16 Avril 1897, № 7672.

223 „L" Armenie“, 1/13 март 1898 (London), № 113.

224 Russland und die englischen Radikalen. („Vorwarts“, Berlin, 9 Mai 1897, № 107).

225 Материалы для характеристики русской печати, т. I, с. 66-67.