Постинг
19.08.2020 07:30 -
Маскарадът "ЦИК"
Маскарадът „ЦИК”
Съгласно чл. 27 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, в срок от 60 дни преди изборите се назначава Централна Избирателна комисия (ЦИК).
Тази комисия бе назначена от Президента Петър Младенов с Указ №4 от 10 април 1990 г., което е в последния ден от визирания срок; в този аспект е спазено изискването на закона.
Този указ, обаче, е обнародван в „Държавен вестник” на 13 април 1990 г., а съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за нормативните актове: денят на влизане в сила на нормативните актове, ако не е посочен друг срок, е датата на неговото обнародване.
Което означава, че ЦИК, всъщност, е била назначена 57 дни преди изборите, което е такова нарушение на законовото предписание, което влече след себе си правния ефект „нелегитимност на назначението” и „нелегитимно съществуване и функциониране”.
Или казано по-просто – последният ден за назначаване на ЦИК е бил пропуснат; на този ден не е имало назначение; а тъй като след него са невъзможни никакви правни действия в този аспект следователно всички предприети действия просто нямат никаква правна стойност.
Дори нещо повече: с Указ №24 от 15 май 1990 г., обнародван в „Държавен вестник” бр. 40/18 май 1990 г. - което е само 23 дни преди изборите - Президентът прави промени в състава на ЦИК - нещо, което е абсолютно недопустимо.
Следователно дори и ЦИК да беше легитимно (валидно) назначена, тези промени в нейния състав на свое собствено основание щяха да опорочат и ликвидират легитимността на комисията.
Правното гледище е категорично: в правната реалност няма ЦИК; такъв орган не е валидно назначаван; всички претенции от името на ЦИК са правно ирелевантни претенции на самозванци; такива са и претенциите за промени в състава на орган, който не съществува.
Специално внимание заслужава и следното съображение: от общо 24-те членове на ЦИК 19 са висококвалифицирани юристи (сред тях са и имената на неколко от най-известните юристи на България като проф. Живко Сталев, съдията от Върховния съд Иван Ефремов, председателят на Софийския градски съд Димитър Попов)[1],
и … нито един от тях абсолютно никога и по абсолютно никакъв повод не е протестирал срещу бруталното беззаконие; нито един не е отказал да участва в очевидно режисирания политически и юридически маскарад.
Което, всъщност, е само началото на позора. Същата тази „висококомпетентна комисия” е изработила, и на 8 юни 1990 г., в брой 46 на „Държавен вестник” е „обнародвала” (в случая много по-точно е да се каже, че е „публикувала”, защото „обнародват се” само легитимните правни актове, а литературните съчинения просто се „публикуват”) текста на документ, който трябваше да бъде считан за правен акт, ако комисията беше легитимна;
забележителното в случая е, че дори и комисията да беше легитимна, този документ пак нямаше да може да бъде легитимен и да има стойността на правен акт, тъй като не е подписан от никого. Нима нито едно от всичките тези „светила на българската правна наука и практика” не е знаело (съгласно правните принципи и нормативните предписания „знаенето на закона е тяхно абсолютно задължение”!), че съгласно чл.34, ал.1, т.4 от Закона за нормативните актове този документ е трябвало да бъде подписан от председателя на ЦИК проф. Живко Сталев!
Това, обаче, “все още е нищо”! В брутално нарушение на чл.31, ал.1 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, резултатите от произведените избори въобще не са обнародвани в „Държавен вестник”.
„За капак” ръководителите на Комисията по най-сериозен начин и с най-непорочно изражение на лицата заявиха, че дискетата с резултатите от изборите „се е загубила някъде”, поради което Комисията не е в състояние да изпълни задължението си да даде на Мандатната комисия при Парламента необходимата за това информация.
В правова държава дори само едно от посочените по-горе нарушения щеше да повлече след себе си жестока политическа криза, а заключението на юристите щеше да е съвсем лаконично – избори за парламент с наименование „Велико Народно събрание” не е имало, такъв парламент не е съществувал, всички издадени от такъв парламент актове въобще не са правни актове, а са само колективни литературни съчинения на спонтанна група самозванци.
От чисто правно гледище със същата (а може би и с по-добра!) законодателна ефективност биха могли да действуват и клиентите в кафенето, пътниците в автобуса, и (разбира се) пациентите в лудницата.
[1] Всъщност, всичките тези „висококвалифицирани” и „високоавторитетни” юристи после бяха подобаващо възнаградени за извършената от тях брутална фалшификация на изборите.
Все пак, сред най-облагодетелствуваните от тех са двама, чиито имена във висока степен имат статуса на „символ”. Така, Димитър Попов бе „избран” за Министър-Председател, след което стана ръководител и (фактически) собственик на юридическа (адвокатска) кантора, обслужила и обслужваща едни от най-значимите акции на неимоверното посткомунистическо престъпно обогатяване на българския клан на руската Червена мафия.
Заради неговата изключително напреднала възраст проф. Живко Сталев бе „избран” за Председател на Конституционния „съд”, а неговият син – Стоян Сталев – бе последователно назначаван за Съветник на Президента Желю Желев, Посланик в Германия, Министър на външните работи, Посланик в Турция и Изпълнителен Директор на Българската агенция за чуждестранни инвестиции (БАЧИ). Публикувано от ... в 12:16 Няма коментари: Етикети: Димитър Попов, Живко Сталев, Мандатна комисия, Стоян Сталев, ЦИН, Янко Н. Янков-Вельовски, Prof.Ianko N. Iankov-Velyovski
Съгласно чл. 27 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, в срок от 60 дни преди изборите се назначава Централна Избирателна комисия (ЦИК).
Тази комисия бе назначена от Президента Петър Младенов с Указ №4 от 10 април 1990 г., което е в последния ден от визирания срок; в този аспект е спазено изискването на закона.
Този указ, обаче, е обнародван в „Държавен вестник” на 13 април 1990 г., а съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за нормативните актове: денят на влизане в сила на нормативните актове, ако не е посочен друг срок, е датата на неговото обнародване.
Което означава, че ЦИК, всъщност, е била назначена 57 дни преди изборите, което е такова нарушение на законовото предписание, което влече след себе си правния ефект „нелегитимност на назначението” и „нелегитимно съществуване и функциониране”.
Или казано по-просто – последният ден за назначаване на ЦИК е бил пропуснат; на този ден не е имало назначение; а тъй като след него са невъзможни никакви правни действия в този аспект следователно всички предприети действия просто нямат никаква правна стойност.
Дори нещо повече: с Указ №24 от 15 май 1990 г., обнародван в „Държавен вестник” бр. 40/18 май 1990 г. - което е само 23 дни преди изборите - Президентът прави промени в състава на ЦИК - нещо, което е абсолютно недопустимо.
Следователно дори и ЦИК да беше легитимно (валидно) назначена, тези промени в нейния състав на свое собствено основание щяха да опорочат и ликвидират легитимността на комисията.
Правното гледище е категорично: в правната реалност няма ЦИК; такъв орган не е валидно назначаван; всички претенции от името на ЦИК са правно ирелевантни претенции на самозванци; такива са и претенциите за промени в състава на орган, който не съществува.
Специално внимание заслужава и следното съображение: от общо 24-те членове на ЦИК 19 са висококвалифицирани юристи (сред тях са и имената на неколко от най-известните юристи на България като проф. Живко Сталев, съдията от Върховния съд Иван Ефремов, председателят на Софийския градски съд Димитър Попов)[1],
и … нито един от тях абсолютно никога и по абсолютно никакъв повод не е протестирал срещу бруталното беззаконие; нито един не е отказал да участва в очевидно режисирания политически и юридически маскарад.
Което, всъщност, е само началото на позора. Същата тази „висококомпетентна комисия” е изработила, и на 8 юни 1990 г., в брой 46 на „Държавен вестник” е „обнародвала” (в случая много по-точно е да се каже, че е „публикувала”, защото „обнародват се” само легитимните правни актове, а литературните съчинения просто се „публикуват”) текста на документ, който трябваше да бъде считан за правен акт, ако комисията беше легитимна;
забележителното в случая е, че дори и комисията да беше легитимна, този документ пак нямаше да може да бъде легитимен и да има стойността на правен акт, тъй като не е подписан от никого. Нима нито едно от всичките тези „светила на българската правна наука и практика” не е знаело (съгласно правните принципи и нормативните предписания „знаенето на закона е тяхно абсолютно задължение”!), че съгласно чл.34, ал.1, т.4 от Закона за нормативните актове този документ е трябвало да бъде подписан от председателя на ЦИК проф. Живко Сталев!
Това, обаче, “все още е нищо”! В брутално нарушение на чл.31, ал.1 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, резултатите от произведените избори въобще не са обнародвани в „Държавен вестник”.
„За капак” ръководителите на Комисията по най-сериозен начин и с най-непорочно изражение на лицата заявиха, че дискетата с резултатите от изборите „се е загубила някъде”, поради което Комисията не е в състояние да изпълни задължението си да даде на Мандатната комисия при Парламента необходимата за това информация.
В правова държава дори само едно от посочените по-горе нарушения щеше да повлече след себе си жестока политическа криза, а заключението на юристите щеше да е съвсем лаконично – избори за парламент с наименование „Велико Народно събрание” не е имало, такъв парламент не е съществувал, всички издадени от такъв парламент актове въобще не са правни актове, а са само колективни литературни съчинения на спонтанна група самозванци.
От чисто правно гледище със същата (а може би и с по-добра!) законодателна ефективност биха могли да действуват и клиентите в кафенето, пътниците в автобуса, и (разбира се) пациентите в лудницата.
[1] Всъщност, всичките тези „висококвалифицирани” и „високоавторитетни” юристи после бяха подобаващо възнаградени за извършената от тях брутална фалшификация на изборите.
Все пак, сред най-облагодетелствуваните от тех са двама, чиито имена във висока степен имат статуса на „символ”. Така, Димитър Попов бе „избран” за Министър-Председател, след което стана ръководител и (фактически) собственик на юридическа (адвокатска) кантора, обслужила и обслужваща едни от най-значимите акции на неимоверното посткомунистическо престъпно обогатяване на българския клан на руската Червена мафия.
Заради неговата изключително напреднала възраст проф. Живко Сталев бе „избран” за Председател на Конституционния „съд”, а неговият син – Стоян Сталев – бе последователно назначаван за Съветник на Президента Желю Желев, Посланик в Германия, Министър на външните работи, Посланик в Турция и Изпълнителен Директор на Българската агенция за чуждестранни инвестиции (БАЧИ). Публикувано от ... в 12:16 Няма коментари: Етикети: Димитър Попов, Живко Сталев, Мандатна комисия, Стоян Сталев, ЦИН, Янко Н. Янков-Вельовски, Prof.Ianko N. Iankov-Velyovski
Следващ постинг
Предишен постинг
и особено поучителна за предстоящи истински Промени. Жив и здрав бъди.
цитирайУбеден съм, че ще дойде ден за възстановяване на справедливостта.
Всички пребоядисани форми на мракобесния червен тоталитаризъм ще бъдат сринати,
и светът ще бъде управляван чрез свободата на личността и човешкия дух, според Божия замисъл.
цитирайВсички пребоядисани форми на мракобесния червен тоталитаризъм ще бъдат сринати,
и светът ще бъде управляван чрез свободата на личността и човешкия дух, според Божия замисъл.